Ден 1-ви
Иронично, всяка добра история държи едно единствено бреме – не, това не е теглото на щастливия „И заживели щастливо…“ край. Тайната съставка на една истински значима приказка е добрата предистория.
А тази, която предстои да ви разкажа, е истинска, изпълнена с надежда за нещо ново, напълно непознато. Но защо?
Тръпка.
Тръпката, изпитана с всяка песен, докоснала сърца; тръпката на две влюбени лица; тръпката на изгаряща за знания душа; тръпката, виждайки падаща звезда; тръпката на майчина сълза;
тръпката на релсовия марш; тръпката да стъпиш в нова за теб страна; тръпката да зърнеш синьото небе, звездите, хванали се за ръце…
И така се очертава прекрачването под европейския флаг – готови за приключението, което ни предстои в следващите дни.
Срещата с всички за нас (почти) непознати лица бе в Националния STEM център. Да, виелицата се надпреварваше с плахия глас на опознаването с трепереща длан, но не смогна със споделения смях.
Кикот, поставил началото на нашето приключение, размивайки границата между просто екип и старта на една обща история – спомена за тръпката на новата зора, гледка, невиждана от погледите ни досега, но инат – готов да срути всяка стена в името на удовлетворяване на простата душа.
И естествено, сгафихме още първия ден. София ни се видя тясна, но пътят между кафенето на НДК и Дипломатическия институт никак не беше така. Дори метрото не спаси бягането ни след часовниковата стрелка.
И аз се оказах каръкът, крачеща на токове с 6 км/ч. Всяка капка пот, пресъхнала уста, подпалени крака и ,,озанова“ шега си струваха, пристигайки в Дипломатическия институт.
Бяхме приютени в Зала „Антарктида“. Лекторите ни отвориха една огромна за нас – малките възрастни – врата:
Дипломацията – изкуството на мира.
Интересът бе неописуем, въпросите – много, а отговорите – засищащи глада. Посещението положи основата на това „как“.
Как и защо сме тук сега? Благодарение на мира, на баланса, изцеляващ хуманната субстанция, а именно целта, с която сме поставени на тази земя – да оцелеем на всяка дадена цена.
С усмивки и смях се завърнахме, заситили жаждата за вещина, но не и коремите си. Наистина, част от групата ни се крепяха на нощувката, прекарана над релси и колела.
С първата хапка апетитът се увеличи, но и приказката, заглушила чаши и чинии. Имахме късмета да отпразнуваме седем рождени дни, споделяйки чуждата радост, защото ние вече не бяхме непознати – а дружина.
И сега, късно през нощта, незнаейки как да включим лампата на втория етаж, аз – Бел, Данина и Петър – пишем, обработваме и запечатваме увода на нашата авантюра.
Белинда Якуб Мехмед
00:55ч. 10.10.
София, България
